искам да живея бавно

кой превърна вдишванията ми

в изкуствени?

ще изкопая значимото от мъртвата му почва

ще го засадя наново, ще го поливам

ще го пазя със зъби и нокти от плевели

не търся това, което предлагате

боклук, провъзгласен за скъпоценост

няма да погълна тази отрова

Ема Цветанова

Толкова е красив, господи! Как заслужих такъв мъж? Как той обикна точно мен?

​    Росица се взира в сините очи на мъжа срещу нея, сърцето ѝ препуска, ръцете ѝ се потят. С треперещи пръсти стиска гладката повърхност на кристалната чаша с вино, поднася я към устните си и отпива глътка. Стипчивата течност се хлъзга по гърлото ѝ, сгрява тялото ѝ. Тя облизва капчиците над горната си устна. Оставя чашата си, свежда поглед към бедрата си, а бузите ѝ пламтят горещи от неговия изпиващ поглед. Валентин се пресяга през масата, стиска топлата ѝ длан, навежда се над нея. Вдъхва опияняващия аромат на парфюма ѝ. Нотките на карамел и шоколад сладко се промъкват в ноздрите му, меката жар на кожата ѝ гали дланта му, промъква се нагоре по бицепса му, присъствието ѝ забързва ритъма на сърцето му.

​   Копнея тя да бъде моя! Господи, колко много я желая! – мисли си той.

​   Росица го гледа как се навежда над нея, приближава устни до нейните, докосва ги едва-едва. Тя поема целувката, слива устни с неговите настървено, опиянена от острия мъжествен вкус на ирландско уиски, вдъхва пикантните нотки кардамон  , смесени с  топлия аромат на кожата му. Отделя се от него с нежелание, поема си рязко въздух и затваря очи. Не може да спре да мисли за топлината на тялото му, за присъствието му. То се промъква през клетките на пламтящата ѝ кожа, избухва като гонещите се пламъци в камината. Отваря очи и го вижда  ; той стои над нея, протяга ръка към нейната. Тя впива изстинали си пръсти в дланта му, изправя се, обвива ръце около врата му, усеща парещите му устни надолу по шията и деколтето. Съзира за миг мъждукащите светлинки на града, промъкващи се през прозореца, огън лази по пътечката, оставена от милувката му. Тя притваря очи, дишането ѝ се учестява, прехапва устните си, от които излиза тих стон. Ръцете му собственически обвиват тялото ѝ, вдига я и я занася в голямото легло. Тя вперва поглед в огромното огледало над горещото си тяло миг преди Валентин да го покрие с неговото. Очите ѝ блестят, уловили в себе си неоновите светлини на града, студени отблясъци пълзят по карамелената кожа на бедрата ѝ. Гледката изчезва, заменена от широката му гола гръд, Роси се надига, милва с устни мускулите му, които потрепват леко при всяко докосване. Шепне несвързани горещи слова в ухото му миг преди да слее тялото си с неговото.

​   „Аз съм твоя“ – неканената мисъл блесва в съзнанието ѝ, горещина се разлива по тялото ѝ, влива се в сърцето ѝ.

​    Само няколко месеца по-късно, тялото ѝ е потънало в мекия фотьойл до прозореца ѝ, чашата с бяло вино лежи кротко в ръцете ѝ. Въздиша тежко, той отново не се прибра. Обажда се, че ще работи до късно всяка вечер, Роси заспива сама в празното, студено легло, вгледана в пълната луна, която хвърля студени отблясъци върху стените на стаята. Късно нощем усеща топлината на тялото му до своето, несъзнателно се сгушва в прегръдките му, чува въздишка на досада, която се откъсва от устните му. Понякога се извръща с гръб към нея. Студеното:

​   „Уморен съм!“ – се откъсва от устните му.

​   Друг път я притиска с тялото си, впива устни в нейните яростно, слива се с нея, грубо  ,   почти животински. Оставя я гореща, копнееща за още в леглото, тихи ридания раздират гръдта ѝ. Въпросите се блъскат в черепа ѝ:

​   Защо понякога е толкова груб? Как може един и същи мъж да бъде купче лед и горещ и страстен любим? Може би трябва да си тръгна! – мисълта оставя горчив привкус в устата ѝ. – Не мога да си тръгна! Обичам го твърде много! – осъзнава и отново се сгушва в прегръдките му.

​   На другия ден Росица отключва тежката, черна врата с щракване, влиза в светлата всекидневна  ;   ледените ѝ ръце треперят от топлината, която сгрява кожата ѝ. Оглежда се наоколо. Валентин отново закъснява, момичето въздиша тежко, прибира палтото и чантата си в гардероба, облича домашния комплект. Топлият халат така и не успява да сгрее изстиналата ѝ кожа. Взема телефона. Пише: „Къде си?”. Сетне го изтрива, крие лице в ръцете си, сълзите сами се стичат по бузите ѝ.

​   Как всичко се обърка толкова бързо? Нима толкова бързо му омръзнах? Къде сбърках, по дяволите?

​   Гърдите ѝ потрепват, болката пронизва сърцето ѝ, вледенява тялото ѝ. Става от стола, сипва си поредната чаша вино. Може би тя ще притъпи болката ѝ, ще отнеме страданието ѝ. Макар да знае, че това е илюзия, тя отпива глътка, после втора, дъвче безвкусната студена пържола и току поглежда към вратата.

​   Няма го! По дяволите!

​  Пресушава последната капка вино и се отправя към спалнята. Потъва в хладните сатенени чаршафи. Вдъхва аромата на роза и жасмин, който успокоява трескавите ѝ мисли, затваря очи и скоро се унася в неспокоен сън. Внезапен шум долита до нея през мъглявината на съня, разбужда се едва-едва. Чува тихото барабанене на дъжда по прозорците, гръм раздира нощта. Спомен за това как някога цялото ѝ тяло се разтреперваше нощем, когато чуваше силния трясък на бурята. Тогава се измъкваше от затопленото легло, тялото ѝ потрепваше от хладния допир на дъсчения под до голите ѝ стъпала. Тичаше с все сили до стаята на родителите си, сгушваше се в топлите прегръдки на майка си. Росица отваря очи, поема си рязко въздух, усеща горещо мъжко тяло до себе си, обръща се, очите на Валентин са вперени в тавана. Погледът му е студен, вътре се отразява синкавата лунна светлина. Обръща се към нея, устните му се разтеглят в усмивка или по-скоро гримаса. Той плъзга длан по врата ѝ, надолу към деколтето, изправя се, застава над нея, впива пръсти в копринената ѝ нощница, раздира я само с едно движение. Росица лежи  ;   диша едва през полуотворените си устни, ахва, когато тялото му покрива нейното. Усеща болезнено страстта му в мига на сливане на телата им, стиска очи. Погледът ѝ е привлечен от ръждиво петно на врата му, точно на вената, която пулсира отдолу, прехапва устни, задавена от сладникавата миризма на кръв, която се разнася от него, слага ръце на гърдите му, понечва да го отблъсне. Чува го да казва:

​   – Бори се! Хайде, бори се! Не знаеш колко много ми харесва това!

​   Отпуска ръце до тялото си безпомощно и чака  ;   скоро тялото му се разтърсва над нейното, той прехапва устни, изръмжава тихо, животински. Той се търкулва от нея, обръща ѝ гръб и заспива. Росица се изправя, тръгва с бърза крачка към банята  ;   топлината на водата сгрява премръзналото ѝ същество. Тя обгръща с ръце тялото си, заридава тихо, разкъсвана от непоносима, тежка болка.

​   Трябва да си тръгна! – мисли си.

​  В този миг на осъзнаване сякаш някой изтегля целия въздух от дробовете ѝ и го заменя с пареща, нажежена до бяло лава. Мъката сковава тялото ѝ.

​   Не мога! Обичам сините му очи! Обичам да заравям пръсти в черните му коси! Обичам твърдите мускули до меката си гръд! Опиянявам се от аромата на кожата му! Ако си тръгна, страданието ще ме убие. Но какво беше това петно на врата му? Петно от кръв? И студенината на очите му? – тихо гласче от дълбините на подсъзнанието ѝ тревожно мълви. Росица клати глава отрицателно. – Нима мога да го оставя? Нима мога да живея без него? Не мога!

​   Тя втрива в кожата си душ гела. Ароматът на евкалипт и мента успокоява измъченото ѝ съзнание. Тя поема дълбоко от горещия въздух. Усмихва се през сълзи. Решено е.

​   Ще се боря за Валентин! – мисли си.

​   Обвива тялото си с мекия халат, изтрива се, облича нова нощница, ляга загледана в любимите черти. Плъзга поглед по затворените му очи, надолу към пълните му устни и го спира на петното на врата му. Обръща се с гръб и скоро заспива неспокоен сън.

​   Някои нощи той е нежен, ръцете му галят тялото ѝ както някога  ;   в други дни се прибира късно, стои дълго пред прозореца, взира се навън, ръждиво петно от кръв се мъдри на бузата му, на врата му. В тези дни Росица стиска до болка очи, притаява дъх. Сладникавата миризма на кръв, смесена със силния, мъжествен аромат на кожата му, я кара да притаява дъх. Чака утрото, когато първите слънчеви лъчи прогонват мъчителния мрак.

​   Синкавият мрак се промъква в мъничката сребристо-сива кола. Росица седи в затопленото купе, взира се в голямата стъклена врата на голямата сграда и чака. Пръстите ѝ барабанят по кормилото, прехапва устни, понечва да завърти ключа. Двигателят изръмжава, но тя не потегля. Стои и чака. Ето го и него. Валентин излиза от сградата, облечен в син костюм  ;   погледът му се хлъзва по паркираните коли. Момичето притаява дъх. Той спира на съседната кола. Продължава с уверена крачка към тъмносиния си джип. Влиза вътре, потегля, а Росица го следва на разстояние. Той обикаля улиците бавно. Скоро стига до бар в другия край на града, влиза вътре. Росица го наблюдава как изчезва зад двойната френска врата и зачаква. Умората затваря очите ѝ. Скоро тя се унася в неспокоен сън. Събужда се, поглежда към колата на Валентин. Тя все още е тук. Скоро той излиза от сградата  ;   косата му е небрежно разрошена. Росица не може да види очите му, но усеща хлад да пълзи по вените ѝ. Вижда красив, рус мъж да върви редом с него. Двамата се отправят към колата му. Влизат вътре и скоро потеглят по улиците на града. Росица ги следва, когато излизат от града и спират в близката гора. Тя гаси светлините на колата, остава в притъмнялото, студено купе, взира се в джипа, огрян от лунна светлина. Вижда как устните на Валентин се впиват в тези на непознатия  ;   ръцете му пълзят по слабото му тяло, после надолу. Запотените стъкла на колата стават воал, скриващ двете сливащи се горещи тела от погледа ѝ. Сълзите в очите на Росица размиват очертанията на джипа и тя хлипа тихичко, запушила с длан устните си. Тялото ѝ се тресе конвулсивно и тя едва си поема въздух. Бърше сълзите си с длан миг преди вратата на колата да се отвори. Лунната светлина играе по слабото, бледо тяло на мъжа. Той хуква гол по пътя обратно към колата на Росица. От шофьорското място излиза Валентин. Широката му гола гръд се повдига бързо, устните му мълвят нещо неразбираемо и той плъзга поглед към мъжа. В ръката си държи нож, острието му е покрито с рубинена течност. Той хуква след мъжа. Настига го на няколко метра от колата на момичето. Поваля го на снега, забива острието в тялото му отново и отново. Вдига ножа над главата си и замахва пак и пак. Мъжът безпомощно се гърчи под него, извръща поглед към колата на Росица, очите му срещат нейните в тиха молба. Последните предсмъртни конвулсии изцеждат живота от тялото му. Росица хлипа неудържимо, заравя лице в треперещите си ръце. Той лежи там. Очите му, широко отворени, застинали в тих ужас, са вперени в Росица. Алена кръв обагря снега наоколо. Внезапно Росица осъзнава нещо! Понечва да запали двигателя, колата изръмжава и заглъхва.

​   – Не, не, не... – устните ѝ мълвят трескаво.

​    Точно тогава чува тъп звук по стъклото точно до нея. Извръща се и погледът ѝ среща студените сини очи на Валентин до себе си. На устните му играе усмивка и той понечва да отвори вратата. Когато не успява, замахва с ножа, удря стъклото с дръжката отново и отново. Росица се отърсва от вцепенението, опитва се да запали двигателя. Той заглъхва безпомощно всеки път. Студеният въздух гори в дробовете ѝ, тялото ѝ се тресе неудържимо. Точно тогава стъклото се чупи  ;   хиляди блестящи парчета се изсипват в скута ѝ по дрехите. Тя понечва да пропълзи към противоположната врата. Чува отварянето на вратата зад себе си. Усеща голото тяло на Валентин отгоре си. Острието се врязва в гърба ѝ. Парещата болка я разкъсва отново и отново. Сладникавата миризма на собствената ѝ кръв, смесена с опияняващия му парфюм я замайват. Миг преди да загуби съзнание го чува да казва:

​   – Спи! Защо не спа?

​   Хладна топлина обгръща тялото ѝ, понася я като вълна към забравата.

​   Росица се събужда, взира се в синкавите отблясъци по стената на стерилната стая. Болката раздира тялото ѝ. Спомените за нощта бавно изплуват в съзнанието ѝ. Обръща поглед към прозореца. Той стои там. Студените му сини очи са вперени в нея. Устните му трескаво шепнат:

​    – Спи! Защо не спа?

Дора Нонинска

Преди повече от пет десетилетия живяло красиво момиче със буйни руси коси, които били дълги повече от два метра и докосвали земята. Тя се казвала Анна и била без живи родители и живеела при своята едничка роднина, своята баба по майчина линия в село Челопек разположено във красивият врачански балкан. Ръцете и били  окичени със златни гривни, които били останали от майка и, и  когато Анна станела майка щяла да предаде тези златни накити на своето поколение. В една ранна сутрин Анна станала и направила закуска на баба си. Тя често правила мекици или пък попара, която обожавала още от малка, защото често баба и я правила и тя била много щастлива.

-Добро утро, бабо ! Направила съм закуска- казала Анна

-Добро утро, чедо ! Много хубаво ухае закуската- отвърнала бабата

Когато станало обяд, бабата извикала в стаята си внучка си и рекла:

-Мило мое дете, усещам, че си отивам със всеки изминал ден. Последното ми желание е да си намериш другар в живота, който ще те уважава и ще се грижи за теб. Ти си млада на двайсет години, но бих искала да имаш свое семейство и да си отдъхна.

-Знам, бабо. Надявам се скоро да срещна човека, който ще ме обича, както и аз него и ще бъда закриляна и спокойна за себе си. Но ти не говори така, ще живееш още много години.- отвърнала и Анна

Минали няколко месеца и бабата починала. Анна била съкрушена и не спирала да плаче дни наред без да спре.

Най-близкият и жив роднина вече го нямало и се почувствала сама на света.

След още известно време тя отишла да помага във близката ферма, като не припечелвала много, но това било една от малкото възможности за препитание и оцеляване.

Във фермата работило красиво младо момче със сини очи и черна къса коса. Той се казвал Петър и бил омагьосан от нейната красота и блестящата и дълга руса коса, която изглеждала като чисто злато.

Анна хранила животните и чистела а Петър се грижил за събирането на сламата, набавяне на фуража и оране на нивата.

Една сутрин Петър я заговорил и излял чувствата си на Анна. Той и казал, че я обича, но тя не успяла да му отвърне и се захванала отново със работата си.

Изминали няколко дни и Анна отишла при Петър и му казала:

- Аз също те харесвам, но все още не знам как да изразя чувствата си. Моята баба много искаше и ми отправи молба да намеря човека, който ще ме обича, както и аз него, но аз не съм сигурна, че ме обичаш истински и това ме разколебава и ме прави несигурна.

- Чувствата ми към теб са истина и аз съм сигурен в това. Повярвай ми и ми дай шанс за да го докажа. Ела довечера на чешмата, ще те чакам там точно в осем вечерта- казал Петър

Минали няколко часа и Анна се прибрала от работа. Тя не била сигурна, че иска да се срещне с Петър след работа, защото само там била свикнала да го вижда и сега и било странно. Помислила още малко и накрая решила да отиде.

Тя пристигнала на уговореното място и час, но Петър все още го нямало. Тя решила да си тръгне, но изведнъж Петър се появил зад нея и хванал ръката на Анна.

- Ти дойде, Анна. Знаех си, че ще дойдеш и, че ме обичаш и ти-казал Петър

- Дълго мислих, но реших да дойда, защото искам да ти дам шанс и силно желая да обичам и да бъда обичана.

Петър прегърнал Анна и двамата в този момент се врекли в обич и вярност.

След една година  се оженили и поели ръководството над фермата като с времето я разширили и тя процъфтявала.

Родила им се дъщеря с коси златни като на майка си Анна.

Кръстили я Рай, защото тя била техният нов рай, който ги направил още по-щастливи като родители.

Малката им дъщеря растяла сред песните на щурците и аромата на прясно ожънато жито. Когато пораснало момичето често излизало по залез на високото над Челопек и гледала как златното слънце целува хълмовете. Тогава хората в селото започнали да я наричат „новото златно момиче“, но не заради косите и, а защото носела в сърцето си същата светлина, каквато някога озарявала очите на майка и.

Анна, Петър и малката Рай заживели щастливо сред тишината на балкана, където добротата никога не умирала и „златото“ от щастие било сред тях и озарявало дните им.

Петър Красимиров Петров

Вечерите тук винаги миришат по един и същи начин – на мастило, дезинфектант и човешка кожа. Миризмата, която остава след хората, историите и страховете им.

Заключих „Second Skin“ малко след девет. Доста прилично, като се има предвид, че понякога съм и осъмвала. Буквата „о“ в първата дума над входа не светеше от две-три седмици. Все се канех да го оправя, но истината е, че ми харесваше така – несъвършено. Като мен. В несъвършенството има очарование, което покорява. Белег, бял кичур, счупен зъб, лека асиметрия в лицето… Каквото и да е! Умът ми изпитва естествена нужда да се съпротивлява на пълното съвършенство, отказвайки да го приеме за красиво.

Дъждът се изливаше върху града като изповед, която никой не е готов да слуша. Булевардът, естествено, беше пуст. Дори постоянното присъствие Радо го нямаше отвън да дрънка на вечната си китара и липсата му стоеше като дупка в сюжета на иначе добре скроена история. Твърде липсващо, за да не го забележиш.

Вдигнах качулката на якето в обречен опит да се предпазя от пороя. Не обичам чадърите. Струват ми се като излишно оправдание! Когато съдбата иска да те накисне до кости, единственото правилно решение е да ѝ го позволиш.

Не ми се прибираше, но нямах по-добри идеи, така че тръгнах към вкъщи, наясно, че в апартамента ме чакаше безсъние с дъх на цигарен дим, поне докато Давид – синът ми – не се прибереше, а само преди минути ми беше писал, че ще закъснее. Значи – чаша вино, кутия цигари и очакване.

„Ще закъснея. С приятели сме по улиците.“

В това библейско време?... Харесва ми как си измисля невинни думи, за да ме излъже. „По улиците“ не боли.

Още два месеца ще е на седемнайсет. Още двамесеца ще имам поне на теория правото да му звънна и да се разкрещя да се прибира. Право, от което съм се отказала още преди да се роди, както той после постепенно се отказа от задължението да ме нарича „мамо“. Да ме нарече така се случва толкова рядко, че когато все пак го направи, естествената ми реакция е страх. „Мамо” е неговата кодова дума, че има нужда от помощ.

Давид дойде в живота ми, когато имах най-болезнена нужда от него и бях най-малко готова. Това ме задължава да съм до него, най-вече в моментите, в които има нужда от мен, дори и само за да ме прати по дяволите. В моментите, в които преставам да съм „Вик“ и отново ставам „мамо“. За останалите ще си намери по-добра компания. А че му предстояха моменти, в които целият му свят щеше да прави салтоморталета като предозирал акробат, в това не се съмнявам. Давид е твърде умен, за да живее скучно.

Установих, че съм спряла на ъгъла на една офис сграда и стоя под дъжда, осъзнала, че това е една от вечерите, в които не бива да се прибирам. В такива моменти не поставям под съмнение вселената. Обърнах се послушно и тръгнах обратно без да задавам въпроси.

Отключих студиото, както се връщаш при човек, с когото не можеш да скъсаш, независимо колко правилно и логично, дори здравословно би било да го направиш. Самоунищожението понякога е единствения път. Светнах лампите и извадих от витрината машинката на Боби Шоу, заради която бях готова да убивам. Реликва не, ами частица от божественото начало на тату-културата. Ако не знаете кой е Боби, не го мислете! Той е Началото. Това стига.

Избрах най-черното мастило.

Не просто черно – язва в реалността.

От страх. Може би утре все пак щях да поискам да го залича, а черното е сред най-лесните за изстъргване. Един от парадоксите, за които нямам обяснение. Черното излиза лесно от кожата за разлика от жълтото например. С душите не е точно така.

Ръцете ми и двете отдавна са покрити с рисунки, но онази за която най-малко бих искала и най-много бих могла да говоря, е на лявата ми ръка. От китката до нокътя на палеца имам надпис: „… and you will be lonesome!…” („… и ще бъдеш самотен…”) Част от цитат на Марк Твен: „Бъди добър и ще бъдеш самотен!”. Покрита съм с белези – от игли, но не само. Покрита съм с добро и самота, за които нямам вина.

Свързах машинката, приготвих си туша и настъпих пробно педала. Тя оживя в ръката ми като екзотично зверче. Пулсът ѝ прилича на ускорено сърцебиене – метално, живо и неизбежно. Мине ли през теб, намери ли твоя ритъм, нищо не е същото. Разликата е, че този път рисувам върху себе си, а за това се иска да си рядък вид психопат. Няма татуист без потресаващи поражения по себе си, които си е самонанесъл. Да рисуваш по себе си е по-трудно от „извинявай“, „обичам те“ и „съжалявам“. Иска се особен вид кураж, талант и лудост. Самонараняване, за което науката няма еднозначно обяснение, но в основата на което стои неистова омраза или неистово желание да се обичаш. Най-често и двете.

Погледнах ръцете си, покрити с рисунки и надписи – книга, която не всеки би искал да прочете – и настъпих педала. На лявата предмишница, точно под змията, захапала опашката си в опит да ни научи, че нищо не е вечно, но и нищо не се губи, започнах да изписвам думата „ПРОШКА“.

Не питах. Никога не питам клиентите си, макар повечето да споделят така или иначе. Татуирането е терапия, а този път аз бях и терапевта, и клиента. Все някога щях да си проговоря. Неизбежно е! Изповедта се криеше някъде в основата на мозъка ми – там, където природата пишеше инстинктите за оцеляване.

Иглата се впиваше като пулс на чуждо сърце, с което моето се опитва да изравни ритъма. Кръвта се смесваше с мастилото, а мастилото се смесваше с болката. Нямах ясна представа на кого, с кого и защо се прощавам. Някой има нужда от това. Може би съм аз, а може да е някой, когото съм допуснала да забравя. Когато рисувам, времето спира да съществува. Магия!

Дъждът все така се изливаше над града като непредизвикана ласка. Кожата ми пулсираше. Единственото нещо, което никога не лъже, е болката.

Отпуснах се на кушетката без да обезопася раната и запалих цигара. Имах малко време преди да се наложи да се погрижа за кървящата прошка по кожата си. Преди това имах нужда от пулсирането ѝ, от усещането за мастило под кожата като нов елемент в кръвта.

И тогава чух звънеца. Рязък, настойчив като грешка в реалността.

Отворих очи и погледнах към вратата. Дори тук не се случваше често някой да се появи по това безбожно време на нощта. Някой нарушаваше писаното. И все пак… никаква изненада. Моята прошка бе пратила приносителя си.

Стоеше там мокър до кости, сякаш някой или нещо насила го бе довело тук. Не разбираше защо трябва да е в някакво тату студио посреднощ в такова престъпно гадно време, но и не изглеждаше готов да задава въпроси... Рядка сила! Твърде млад, за да е за мен. Твърде познат, за да не е. Точно като сина ми – онзи, другият, когото никога не съм имала, но поради някаква причина очевидно имах! В живота всичко е с причина, най-вече трудното.

- Виктория? – попита.

- Зависи кой си и защо.

Истината е, че знаех кой е и кого носи. Познавах лицето му без да съм го виждала. Не и в този му вариант. За него и от него трябваше да бъде току-що избродираната по ръката ми прошка.

Вместо да отговори, той просто пристъпи и ми подаде парче плътна хартия. Стара снимка. Отговорът! На вечерта, на дъжда, на безсънието, на това, че в момента бях тук и той беше с мен.

- Майка ми – каза.

- Знам.

Отстъпи, оставяйки след себе си следи от дъжд. Оттегли се в очакване, което можеше да трае вечно, ако го поисках. Но не се налагаше.

- Каза, че ще разбереш защо сега.

А очите му, сини като проклятие, не се отделяха от кървящите букви по ръката ми. Явно и двамата имаше какво да разбираме тази нощ.

Погледнах снимката, знаейки какво ще видя там. Себе си в две лица – моето и онова, за което Бетховен някога бе написал ОНОВА писмо, наченато с убийство. „Мой ангел, мое всичко, мое истинско Аз!...“ Знаех какво ще видя и на гърба на снимката още преди да я обърна, но все пак го направих.

„Аз ти простих първа!“

С моя почерк.

Някъде между дъжда, мастилото и тишината усетих как за първи път от години болката изчезва. Кожата ми най-сетне…

… замлъкна!

Валентина Вълчева

Под небето синьо, в нощ безкрайна —

Перо твори магия тайна.

В килия скромна със стени стари,

Ражда се азбука за цари и дари.

Ой, Храбре, думо свята,

Не злато, а дух ти дари!

Букви-пчели, мед носят,

мъдрост в сърца те росят!

От Охрид град до Истър бряг

Даде си на родa слънчев лик!

Букви-воини, думи-криле,

Носят мъдрост през вековe!

В килия тясна, но с дух безмерен,

Храбър създава чудо вечно.

Глагол и живо, правда, свет,

Дар за народа ни навек!

От Солун до Преслав сега,

Знанието шепне като река.

Охрид моли, Плиска пее,

Искър с химна на надежда грее!

Двама братя в път обвити,

Светлината в слово сплели,

Кирил — мисъл, Методий — дело,

Искра, що в камък запламтели!

От Родопа дух се вдига,

Всяка дума слънце стига.

От Рила чак до морски праг,

Ехо носи древен знак.

Седем свята семена засети,

В тъмна нива на народ.

Те в мълчание изгряха,

И преродиха всеки род.

От море до балкански върхове,

Живи са буквите святи -

Храбровото име вечно пее,

Във всяка дума България живее!

Кристиан Пълов

Това е Тя, носена от ветрове
през години и векове,
омайница, на красотата храм,
но обречена на самота без свян.

В сърцето скрила образа любим,
а в ковчеже пази среща първа
и спомен несравним.

Гребенче и огледалце от позлата
показват грозота от самотата.
Без нея света е сив и скучен,
дори небето е без звезди,
а утрото, не се оглежда в чифт очи.

Дали е просто тиха сянка, създадена от красота,
или бурята вселена в моята душа?

Петя Гладнишка

Роден съм край Дунава, на ръба между вода и земя. В зората на моето пробуждане бях едно от децата на Рим – младенец с подредени улици, голямо пристанище и по-късно мост към Дакия. Отраснах в домът на Рим с обещания за ред, просперитет и закрила. Вярвах, че светът е справедлив и добър. Всяка пролет се вълнувах за фестивалите на Орфизмът. Чат-пат идваха едни „бербери“, но татко ги ступваше бързо.

Минаха години, израствах силно хлапе, бурно хлапе – средновековно хлапе. Рим го нямаше, остана брат му Румелия. Чичо имаше нова идентичност, около някакъв кръст се въртеше тя. От него изпитвах страхопочитание. Понякога се карахме, понякога се смеехме. На няколко пъти даже се ступахме. Учех се от него. Особено бе чувството на „приятел-враг“ от роднина. Имах си вече собствена визия но кръста ми допадна, та и за мен един.

Преди пубертета дойде една стихия от Изтока. С полумесеца посече чичо и покори мен. Тежки времена, тъжни и самотни. Пет века комендантски час. Опитвах се да дишам в челюстите на чужди нрави и обичаи, заключен в собствената си стая без право да излизам. Макар Полумесецът да облекчаваше режимът, аз си бях недоволен. За какъв дявол се мислеше той? Стисках кръста и чаках своя час.

Избухнах, ти казвам! Възродих се от пепелта като Феникс. Бях вече юноша – шумен, непокорен и буен. Истински юнак! Проклинах господаря си, палех факли в тъмното, заговорничих с други като мен. Бихме се смело и много от нас паднаха в бой. Мен ме спаси един северняк - Рус се наричал. Голям, снажен като мечок. Ама простак малко. Нищо де, няма идеални.

Света се запали тук, на Балкана. Бях храбър и смел в малкото стълкновения в които пряко участвах. Мечтата за Рим отдавна бе изчезнала, както и празните му обещания за мир и просперитет. Споменът за него бледнееше. Тогава виждах реалността, сурова и неподправена – никой не е в безопасност. Особено плашещи бяха слуховете за кончината на един младеж от страната на изгряващото слънце. Бил изпепелен до основи. Или бяха двама.

Сега съм вече тийнейджър на шестнадесет. Ни дете, ни мъж. Нося белезите на вековете, като татуировки от множество по умения и стил майстори. Тук-таме нещо хубаво и стойностно, но погледнато от страни изглежда леко патетично. Седя край реката и гледам отражението си във водата – младо лице с очи на старец.

Може би утре ще дойде нов господар, нова мечта, нова заблуда. Може би отново ще ме кръстят с друго име. Но каквито и да са изтъкани нишките на съдбата, аз мисля да остана – На Дунава Вечен Страж.

Теодор Балакчиев